Физиците казват, че когато се приближите до черна дупка, времето и пространството ви се разтеглят толкова много, че движението престава да се усеща. Нещо подобно се случи на всички нас в началото на 2020 г. Невидима заплаха ни хвърли внезапно в състояние близо до хоризонта на събитията - граница, отвъд която събитията не могат да засегнат наблюдателя. Гравитацията на частните ни бункери стана толкова силна, че светлината отвън започна да избягва редуцираните траектории на движение.
И когато стимулите от външния свят изчезнат и започнете да живеете в стените на собствения си череп, но вие сте визуално мислещо тяло, т. е. художник, вие започвате да ре-анимирате света от това, което все още имате на разположение - паметта.
Двете серии от движещи се образи, представени в тази изложба от Александeр Шелоу и Калин Серапионов, се появяват по време на първото затваряне през пролетта на 2020 г. И двете имат публично присъствие в социалните медии като единственият канал за междуличностна комуникация, останал ефективен през това време на изолация. И двамата реконструират „свят“ от фрагменти, остатъци и странични ефекти като терапевтичен начин да останат с ума си и поддържат света навън.
На 22 март 2020 г. Александeр Шелоу публикува на стената си във Facebook следния статус:
Реконструкциите по памет с помощта на чиста рисунка/анимация изглежда придобиват ново значение в наши дни - дни, пълни с изолация и параноя, които са на път да превърнат физическото публично пространство в чиста фикция. Започвам да рисувам и публикувам поредица от кратки анимации - планирани да излизат по една на ден ...
Този пост сложи началото на ежедневното публикуване на невероятна колекция от ултракъси анимирани сцени - „spots“, както ги нарича авторът, което трая шест месеца или 179 дни до 9 септември 2020 г., когато се появи следната публикация:
# 165 Животът понякога е смешен. Особено когато се окаже „трагичен“. Умножен по две, най-лошият сценарий превръща ли се в добър? Във всеки случай този ден е взел решение вместо мен ... Много от вас знаят, че в моята практика едно нещо преди всичко е практически невъзможно: да се намери смислен край. Просто да спра или да продължа безкрайно ... За почти всички проекти това решение е по-скоро произволно. Такъв беше случаят и със серията публикации, които някои от вас следяха редовно в продължение на месеци. Започнах я от импулса на затварянето заради COVID-19 и от доста време обмислям възможен импулс, който може да сложи край. Тази сутрин времето дойде: твърдият диск, на който бях съхранил всички фрагменти, които бях сканирал и подредил последователно през последните месеци за бъдещи публикации, вече не се отваря. Данните са невъзстановими ... Voila!
Всеки анимиран спот от поредицата е дълъг около 3 секунди и се състои от около 36 рисунки с черен туш. За художника това е минималната продължителност на настоящето, която е невъзможно да се раздели (в противовес на времето и пространството, според Бергсон). По парадоксален начин той реконструира „настоящето“, което е съществувало в определено минало в паметта, което му придава характер на фикция. Подобно на онези архаични творения в ранното примитивно кино, преди монтажът да е съществувал като концепция, кратките анимации са отвъд разказа, но са „бременни“ с разказ.
Калин Серапионов представи поредицата си „В края на деня“ също през пролетта на 2020 г. в рамките на онлайн проекта „#sarievselfisolation“ на галерия Сариев, Пловдив.
По начин, близък до по-ранната му работа „Руса жена в червена рокля и ярко червило говори по телефона и пуши цигара“ (2016), където портретът на човек е нарисуван от цветната осцилография на софтуера за видеомонтаж, кратките анимации в поредицата отново са портрети (откъдето идва портретният формат на екрана).
Тествайки ограничените възможности при самоизолация, художникът прави „бързи рисунки“ на хората, с които е разговарял онлайн през деня, докато е бил в изолация. За да запази изчезналото на екрана изображение на човека, ръката на художника фиксира образа на хартия. Актът на рисуване обаче произвежда само звук, но не и изображение. Чуваме звука, който моливът издава, при натиска му върху хартията, но не виждаме изображението, което се появява. Образът остава виртуален, придружен визуално от думи, анимирани на екрана, описващи характеристиките на персонажа, който се изобразява в момента. Тази постоянна и динамична промяна между външния вид и отсъствието създава фикционални портрети, съществуващи само във въображението на наблюдателите, хореографирани от звук и думи.
Интересен е паралелът, който може да се направи между практиките на тези художници и настоящата промяна във фотографията, породена от софтуерния обрат, която художникът Дейвид Клербаут нарече „Тишината на обектива“. В тази парадигматична промяна фотографската медия, която преди е била физически отпечатък на света, превзета от софтуера, се превръща в медия за реконструиране на света, не чрез рефлексиите на светлината, а според математически модели, кодирани в матрицата на апарата.
Галерия ИСИ-София представя тези творби като уникално синхронно изявление, отнасящо се до това специално време в настоящата ни „история“.
