Двойна връзка

Проектът „Двойна връзка" е среща на противоречиви съобщения, пътуващи между градове, художници, зрители. Той е като „жест на добра воля", споделяне на опит, идващ от градовете на участващите художници - Виена и София -дотолкова подобни и различни, колкото всеки две европейски столици. Художниците си приличат за различните неща и различават за подобните. Изложбата се превръща в мозайка от фрагменти, подредила се според логиката на известния в психологията феномен на „двойната връзка" - изпраща противоречиви послания, установявайки едновременно общ език, смекчаващ разликата в контекстите, от които авторите произлизат. Общи са привързаността към парадокса и парадоксалният поглед, при който гледането не отговаря на виждането и обратно. В изложбата „двойната връзка" е може би най-ясна в работата на Стефан Николаев. В нея се разказва за случайната среща на размишляващия в някакъв парк герой. Неканена гостенка се опитва да внесе в обсега му собствената си история. Разказът, макар и прост, е сякаш недостъпен за зрителя/читател. Работата въвлича няколко включени електронни циферблата, отброяващи последователно и създаващи рамка на историята във времето. Според мига, в който зрителят застава пред работата, тази рамка се измества от утро към вечер. Срещата в парка би могла да се случи многократно, започвайки от всяка минута и във всеки ден. Часовниците обозначават отново и отново нейната реалност, накъсана и същевременно непрекъсната. Разказът и работата придобиват митологичността на история за циклите на времето - не е важно какво, къде и защо; ясно е, обаче, че го е имало, че текстът е написан от името на културата и живота, които са в състояние на „непостъпателно" течение. Езикът е български, но азбуката е латинска, както се появява по е-mail и SМS. Те са в своя „двойна връзка". В нея е поканен и зрителят.

Наративът в работата на групата Кlub Zweiе на противоположния край от спектъра на двойната връзка. Тяхната работа е също за спомена, но текстът, разказът, изглежда написан от името на историята. Припомнят се събития и случки, действителни, много конкретни, сякаш прекалено подробни за да се прочетат в учебник. Езикът, думите, паметта са свързани с пластове реални исторически факти. Новият разказ за това, което всеки счита (без да може да е истински сигурен) за случило се, е предназначен да припомни, да послужи за предупреждение. Фрагментираността на фактите, изнесени чрез настоятелни циклични повторения, задълбочава присъствието на спомена. Историческите откъси преминават през настоящето състояние на хармония и мир за да разтревожат, да обновят съвестта. В 35-минутния филм на Иван Мудов хора във френския град Нант се облекчават зад уличен контейнер за боклук. На пръв поглед всичко изглежда просто - във всеки град има поне по една уединена точка, в която природата се налага над културата. Все пак да не забравяме, че наблюдателят е художник, едва пристигнал от Източна Европа в, да речем, анонимен западен град. Художникът е дошъл с набор от очаквания за да се сблъска със странното поведение на хора от всички възрасти, пол и раса. Естествено, очакванията, към които е настроен, да намери порядъка, красотата, чистотата на цивилизования Запад, изглеждат предадени. Опитва се да осмисли наблюдението си и заснема пет часа видео преди да го постигне. Накрая се чувства много по-добре. Чрез видяното чуждото място е станало познато, домашно.

Андреас Фогараси се занимава с онзи вид ситуация, в която прекаленото значение, вложено в напредничави левичарски идеи и организации, се обръща в собствен негатив - социално лицемерие на леви партии и на корпоративната им активност. Типичен пример за намереното от художника е един лозунг от Виена - „Антирасизмът трябва да излезе на мода". Напредничавите урбанистични идеи също са възприели езика на модата и корпорациите, загубвайки органичността си - Оскар Нимайер, да речем, е построил зданието на Френската комунистическа партия без никаква отлика от неизброимите си щабквартири на фирми и музеи. Перверзната логика на властта и на борбата за власт се превръща в „двойна връзка" за всеки, който вярва в честността. Радикалната идея се оказва фирмен знак. Както и при работата на Иван Мудов, надеждите на Фогараси са излъгани още на „прага". Остава въпросът колко ли още подобни детайли/откровения могат да се открият?

Някой може с години да е живял в един град и знанието му за него все едно да е частично. Хората създават свой специфичен начин на придвижване и опознават само онези части на града, които са направили свое обиталище. Какво е точно то зависи от това. какви са точно те. Невъзможно е да опознаеш и да използваш цял един град. На нивото на отделния човек или художник фактическото и физическо знание за обкръжението е винаги фрагментарно. Може да се допусне, че всички хора, живеещи заедно в един град, развиват определена интуиция за обкръжението си. Така съжителството става възможно. Всъщност именно тази споделена интуиция за пълнотата на обкръжението създава целостта й. Това е логиката на градския живот. Това е също причината да се прочита целостта на града по фрагментите му. Причина е изложбата „Двойна връзка" да е изложба от фрагменти, сглобена чрез споделената от художниците интуиция за общата основа на работите им.

Дорит Маграйтер сякаш безнадеждно опитва да намери някакви живи значения и емоции зад архитектурната среда на град, чиито зрители тя разпитва - Лос Анжелис. Градът й, обаче, чист и прекрасно оформен, е скучен, излишно подреден и анонимен. В този й град домашният живот е съвсем като в офис - просто, вместо да ходиш да работиш там, се оказваш негов жител. Поуката е, че градовете са такива, каквито са, но има и алтернативи. Такава е да избираш по-малкото зло... Въпрос е какъв ли е ефектът от това върху хората, живеещи в подобно обкръжение. За разлика от последната работа от случайни изрезки, сглобени във видеофилмите на Лизл Понгер, са изключително живописни и романтични. Събрани от изоставени семейни архиви, пълни с обикновена, ясна човешка театралност, лентите показват частни случки на хора, които никой вече не може да разпознае. Има участници, но не и разказвач, загубено е индивидуалното. Така тези истории са по-скоро универсални, отколкото конкретни, дори и когато местата на заснемане могат да се идентифицират. Едно от възможните заключения е, че градовете са места, където хората отиват, за да избягат от други градове...

Фотографиите на Боряна Драгоева са доста драматични, изобразителни, но също не по-малко романтични. Сцените са постановка, театралността на действието - на границата на ужаса. Тук насилие и блясък съседстват по странен начин, докато се изясни, че ако не друго, централната героиня представя нов вид градска жена. Все пак, видима логика на изобразеното действие отсъства. Наложена е двойната връзка на необясними желания и страхове, смъртна ярост и божествено удоволствие, възможни като симултанен опит в контекста на града.

Най-фрагментарната работа в тази изложба от „двойно обвързани" парчета е цикълът фотографии на Расим. Фрагментите откровено разкриват предмета, който авторът желае най-много, но още не е способен да постигне -властта на неосъществените желания... Ръка гали калника на обожаваната жълта кола; върхът на бензиновия маркуч влиза в резервоара: бялата ръкавица и лъскащата гюдерия са фетишистки приношения, обозначаващи липса. Колата е заместител на още нещо, но фрагментите не го доизказват. Расим може би е просто влюбен в луксозните коли... За момента, все пак, е готов да се задоволи с модел от 1972 - годината, когато художникът се е родил - на жълто „Бертоне".

Според логиката на фрагментирането „Двойна връзка" използваше три отделни пространства в София, Галерия Ирида. АТА център за съвременно изкуство и галерия XXL обикновено представят различни аспекти и различни художници от съвременната сцена в България. Намират се и в различни части на града, всяка със собствена характеристика. Тези три галерии бяха обединени за първи път в съвместен проект. Така, за да се разгледа изложбата, на зрителя се налагаше да върви през сменящи се парчета от града, да поема по отличаващи се, непредписани маршрути. Градската среда стана естествена част от целия проект. Макар градът да не бе фокусната точка за всички участващи художници, обкръжението с многообразните си аспекти на двойно обвързани смут и очаквания се оказа една свързваща ос.

инсталацията на Правдолюб Иванов „Объркване" се опита да задейства двойната връзка в галерийното пространство. Покрай перфектното вграждане на парчета килим на места, където не им се полага да бъдат, не можем да сме съвсем сигурни дали галерийният бял куб е нарушил уюта на един дом или уютът се меси в белия куб. И двата са изкуствени, и двата симулират самите себе си. Единствено истински в инсталацията е ръчно изграденият процеп от 0.5 см между пода и стената - майсторски trompe l'oeil, натоварен с асоциации за всички видове объркващи нефункционални рудименти, с които е пълно всяко реално пространство,

Видео лентата на Даниела Костова е посветена на екскурзоводските разходки из София, които редица туристически агенции уреждат за чуждестранните гости. Всъщност, градът във филма не може да се види заради широката черна лента, блокираща 95% от образа. Екскурзията става само за слушане и сглобяване на малки фрагменти. Самата обиколката, подчинена на логиката на града, е не по-малко зависима и от специфичната логика на местния комплекс за непълноценност с присъщия му стремеж винаги да посочва предполагаемо най-големите, най-красивите, най-старите обекти. Непреднамерено всеки започва да сравнява информацията, доставяна от екскурзоводския глас, с истинското си визуално впечатление от града. Двойната връзка е тук - обиколката не се отнася до това, което някой би желал да види, а до нещо друго, което гидът би искал да присади на туриста. Художничката избутва зрителското внимание към смешната идеология на самодоволната провинциалност.

Флориан Пумхьосл изследва архитектурната привлекателност на днешния град. Той намира и документира появата на урбанистични особености там, където няма, а и не се предполага град. Властта на лъскавата офис сграда е толкова силна, че засяга дори места, значително отдалечени от съвременния град. Такава е архитектурната й красота, че спокойно се съчетава и с най-дивия африкански пейзаж. Природата и културата изглеждат еднакво красиви, еднакво смущаващи в сдвоената си поява. Оформя се въпрос дали след 500 години днешните архитектурни конструкции в екваториална Африка ще изглеждат по същия начин, както пирамидите на маите и ацтеките изглеждат в Мексико днес.

Филмът на Йозеф Даберниг "WARS" излага с невероятна детайлировка eдно иначе безсмислено действие. Има влак и този влак се движи. Но движението е изцяло абстрактно и затворено в себе си - не става ясно накъде и защо, няма нито начална точка, нито посока. Вътре има хора, правещи нещо. Филмираното е извадено от реалната логика, изпразнено е от мотивация и цел, част е от разказ, който с нищо не може да бъде свързан. Зрителят чака нарастващото напрежение да доведе поне до размяна на юмруци между героите, но това никога не се случва. Може още да се надява, че някой разпознаваем детайл ще се мерне през прозореца, но и това го няма. Така гледащият се оказва в напрежението на „безвременната", „отвъдпространствена" ситуация. Неуравновесената или направо отсъстващата конкретна характеристика във филма прави невъзможни чувствата за ориентация и вземане на решение. Фрагментирането е издигнато до водещ принцип в тази странно самодостатъчна, реалистична и едновременно мистична творба.

Както Расим не отива към изясняване на крайния обект на желанията си, както Даберниг изоставя публиката да търси разказа в неговия филм, така и изложбата „Двойна връзка" нито строи логическа последователност, нито предоставя заключителен извод. Тези несвършващи фрагменти не изглеждат мотивирани от външни фактори. Явяването им се оправдава от самите тях, доколкото авторите са решили да се вгледат и изразят именно по този начин. Защото художникът е по определение „обвързан двойно" - той/тя са едновременно получатели на противоречиви съобщения и техни изпращачи - като някой, чиято настройка е по-скоро да задава въпроси, отколкото да се съгласява с външния свят. Съобщенията, които художникът пуска, често допринасят за ескалирането, а не за разрешаването на двойната връзка. Един художник може чрез подчинението си да разруши установения ред и обратно. Когато двата различни източника - средата и художникът - си обменят противоречиви съобщения, двойната връзка се повдига на квадрат. Случва се - в света на глобализацията, възприета едновременно и като благословия, и като проклятие. Един от позитивните аспекти на ситуацията „двойна връзка" по отношение на града е, че тя самата гарантира невъзможността някой да го контролира. Дори и художниците.